За родителите решенията са по-скоро административни, отколкото насочени към човека и неговите реални потребности

В контекста на „Деинституционализация: Случаят България – 3“ се ангажирахме с проучването на позицията и възгледите на родителите, които все още често остават встрани от дебата за политиките и вземането на решения за бъдещето на техните деца. В хода на изследването се свързахме с родители с опит в системата за закрила на детето. Срещите си с тях проведохме на терен. Предоставихме на тези родители пространство за разговор и споделяне на опит от който да се учим. Достигането до тези родители се случи през добре изградената мрежа от съ-изследователи и организации, с които Ноу-хау център за алтернатвни грижи за деца си партнира успешно в годините.

Процесът на деинституционализация изисква поставяне на семейството и детето в центъра на всяка интервенция. Ако си представим, че като общество, не само желаем в новите услуги за деца да се осъществява качествена грижа, но и да ограничим входа към резидентен тип услуги за децата, то идва необходимост да осъществяваме смислена, ефективна, добре планирана социална работа с деца и семейства, която да постига дългосрочна икономическа и социална сигурност и развитие на тяхното благосъстояние.

Какво ни казват родителите?

Успяхме да достигнем до няколко групи родители:

биологични родители, чиито деца са в резидентна или приемна грижа;
биологични родители на деца с проблеми в развитието, които ползват различни социални услуги в общността;
родственици при които са настанени деца, които са изведени от биологичното семейство и
група от приемни родители, които и към момента предоставят грижа за деца.

Всички тези групи се съгласиха да споделят своя опит и възгледи. Родителите споделиха своите потребности и ни допуснаха до това да разберем как преживяват контакта си със системата за закрила на детето. В тези продължителни срещи успяхме да ги ангажираме с темата и те да ангажират нас, чрез своята житейска история и позиция. Мислихме заедно за проблемите и възможни действия за тяхното разрешаване.

Установихме колко комплексни и индивидуални са случаите на тези семейства – родители от маргинализирани общности; с тежки заболявания, включително психиатрични диагнози; живеещи в хронична бедност от поколения наред; бездомни и безработни; жертви на насилие и злоупотреба; страдащи от зависимост; родители, които не получават никаква подкрепа от близки и роднини и още. В същото време решенията са малко и по-скоро универсални. Повечето подобни случаи изискват индивидуален и мултидисциплинарен подход, дългосрочна подкрепа на семействата и ефективна координация между институции и услуги.

Всяка намеса на системата за закрила на детето трябва да бъде много прецизна

Един от изводите, до които достигаме е, че всяка намеса на системата за закрила на детето в живота на семействата трябва да бъде много прецизна, навременна и добре обоснована. Досегът на децата и семействата с тази система ги променя в много голяма степен. Това е преломен момент за тях, който води след себе си последствия. Поради това и в интерес на правата им социалната работа с тези семейства е изключително отговорна и трябва да се изпълнява компетентно.

„Да, в закрила на детето уж са любезни, а не е много ясно какво правят, как вземат решения…кой носи отговорност…“ (биологичен родител)
„Трябва да се действа умно и да се намерят всички възможности, а това могат да го правят само умно подготвени хора, хубаво да се огледат всички интереси и възможности, а не просто дейности.“ (биологичен родител)
„Работата с родители е най-висш пилотаж, и то с родители, които са маргинализирани, които са по някакъв начин дисквалифицирани от обществото.“ (супервизор и обучител)
„Биологичните родители много често не се чувстват овластени да влязат в контакт с детето си. Те се страхуват и от специалистите, които в момента се грижат за детето. Един родител, който не работи, живее на ръба, не е активен търсач на права и възможност.“ (супервизор и обучител)

Родителите, които срещнахме тъгуват за децата си

Семействата, които срещнахме и са преживели извеждане на дете от семейството, споделят тъгата от раздялата. Освен това са разочаровани и ядосани от взетите решения и се опитват да се съберат с децата си. Част от биологичните родители, с които разговаряхме имат собствен опит в институционална грижа. Те говорят за постоянния страх да им вземат детето. Възприемат отделите и социалните служби като дебнещи ги да сгрешат или да изпаднат в невъзможност, за да им отнемат детето. В същото време точно тази група родители демонстрират устойчиво усилие в отстояване на позицията си и изискване към работещите с тях институции и хора да ги подкрепят.

Родителите не се считат за включени в процеса на вземане на решения

За родителите решенията са ръководени от един по-скоро бюрократичен подход, отколкото от подход насочен към човека и неговите реални потребности. Например, решения да се настани дете в алтернативна грижа, където има места, дори и в друго населено място, което нарушава трайно възможността детето да подържа контакт с родителите и да бъде реинтегрирано.

Родителите на деца с проблеми в развитието споделят за проблеми от административен характер, които отдалечават необходимите за детето им ресурси в значителна степен.

„Не е ясно към кого да се обърнеш за подкрепа, къде какво е обявено. Нито една майка в детската градина не знае за възможността да получиш безплатна помощ в дневния център Х и хората ходят на платени услуги. От друга страна за много безплатни услуги пък има лист на чакащи.“ (биологичен родител)

Липсва грижа на системно ниво към това да се улесняват процедурите, за да може да се подкрепи навреме и в достатъчна степен семейството и детето. Родителите споделят, че се намират във въртележка от услуги, но не биха искали да се откажат да натискат системата да работи в интерес на потребностите на децата им.

Приемни родители в подкрепа на биологичните семейства

Приемните родители също тъгуват за децата, с които се разделят. Те настояват да имат глас и влияние върху процеса на вземане на решение за децата. Споделят, че биха искали да възприемани като партньори, а не единствено като доставчици на услуга.

През гледната точка на приемните родители този вид грижа изглежда пренебрегната. Тази група родители имат проблеми, които стоят неразрешени от много дълго време – липса на заместваща грижа, работа по граждански договори, което ги лишава от възможност да ползват отпуск и да трупат трудов стаж, настаняване на деца в приемни семейства без да има достатъчно информация за тях, която да им е от ползва в разбирането на детето и изграждането на взаимоотношения с него. Забелязахме тенденцията приемните родители да желаят да си сътрудничат с биологичните семейства и дори да се застъпват за възможността детето да запази връзката с биологичното семейство и да се подкрепи процес на реинтеграция.

“Мъчно ми е, че много приемни семейства се отказват, чувстват се безправни, притиснати от системата, често критикувани от нея и в един момент се отказват, защото не виждат смисъл, вкл. и от административна гледна точка, те с години отглеждат с любов едни деца и са на граждански договори и нямат право на болнични, на отпуски, 24/7 те са с любимите деца, но после няма пенсия и няма стаж, но идват години, остаряваме и няма да мога да го правя.” (приемен родител)

Кои са основните изводи въз основа на предварителните анализи?

Необходимо е има високи изисквания за работата с родителите, но и да се създадат условия добре подготвени специалисти да остават и да допринасят с експертизата си в това поле. Фокусът върху съхраняване на семействата трябва да бъде застъпен в по-голяма степен.

Необходимо е родителите и техните възгледи да бъдат зачитани и вземани под внимание при вземането на решения. Освен това е необходимо да се обърне повече внимание на приемната грижа в България и процесите, които протичат там. Приемните родители се чувстват неглижирани и без глас, каквото е и усещането на биологичните родители, с които се срещнахме.

д-р Жаклина Андонова, доктор по психология, изследовател в „Деинституционализация: Случаят България – 3“